Началото

Началото

“Страна, която няма минало, няма бъдеще”. Казала го е или английската кралица, или Чърчил, или някой си. Предполагам, че се има пред вид, “славно минало” или минало, с което можеш да се гордееш. Иначе, минало имат всички. Но пък от друга страна, дали ще се гордееш с миналото си зависи от гледната точка. Но, както и да е, тази максима важи и за фирмите. “Фирма, която няма минало, няма бъдеще”. CHIME навърши 25 години през октомври 2016 и ние всички отбелязахме тази дата в един прекрасен комплекс “UVA NESTUM” в Гоце Делчев. Какво е нашето фирмено минало, от кога започва то, как и защо се роди CHIME?

 

Иска ми се да подходя по-глобално към тези въпроси. От къде тръгва CHIME? От 22 октомври 1991 година? Или от 1985 година, когато на база на създадения с мое участие, а и като един от главните инициатори за внедряването на персоналните компютри в България, беше създаден “Комбинат за Микропроцесорна техника” в Правец?

 

Или може би началото е през ноември 1949 година, когато съм се родил? Та нали ако не съм се родил е нямало как да се роди и CHIME. По тази логика може да се отиде по-назад, та чак до турското робство.

 

Реших все пак за начало да взема 1949 година. За мен началото е тогава. А тъй, като аз съм я създал тази фирма CHIME, ще броим нейното минало от 16 ноември 1949 до 22 октомври 1991. Тук ще опиша това минало, ще прибавя към него и тези последни 25 години и ще се види в края на крайщата има ли фирмата минало, с което да се гордее, а от там ще има ли бъдеще.

 

15 ноември 1949

Оловно сивото небе се беше надвесило над двайсетината къщи, разхвърляни на групички по четири – пет. Подпрял се на билата на върховете Преславица, Ярковец и Градището сивия и мрачен похлупак от ниски плътни облаци беше притиснал сгушените в долчините къщи. Беше мрачно и студено. Нямаше никакъв вятър и тук там от комините право нагоре се точеше струйка дим от запалените вече огнища.

 

Зазоряваше се, макар че слънцето го нямаше никакво.  Преславица – кръстената на върха, една от многото махали на селото Липница се състоеше от отделни купчинки от къщи, всяка с името си: Йочковци, Митовци, Пешуновци, Цонкинци и Главчовци. Във всяка махаличка живееха по четири пет семейства, свързани между себе си с дълбоки родствени връзки. В една от къщите на Йочковци, сгушена до дола, с паянтови стени от плетеж измазан с глина, притисната от тежък покрив от каменни плочи, по двора вече ходеше дядо Христо и гълчеше добитъка. Гълчеше е меко казано, псуваше го добродушно с неговите си псувни:

 

• – Ес, ес, деба твойта вера! У мамицата ти,- това се отнасяше и за кравите и за овцете и продължаваше докато животните биваха изгонени да се напият вода в долчината и се върнеха обратно в двора, където вече ги чакаше сеното в яслите и шумата подпряна на оградата за овцете.
• – Млъкни малко бе човече, дай на децата да поспят! – от един от прозорците се показа баба Стойна.
• – Е, па за кога ще спят? – промърмори дядо Христо – кое време е вече? – но притихна.

 

В една от собите, на кревата – персон и половина, както му казваха, с пружина и метални изрисувани табли, спяха Мария и съпруга и Георги. Деветнадесет годишният Георги беше син на дядо Христо и баба Стойна, а бременната в деветия месец двадесет годишна  Мария – снахата. В съседната соба, заедно с дядо Христо и баба Стойна спеше Пенка, петнадесет годишната сестра на Георги. Да се наричат баба и дядо четиридесет и три годишната Стойна и тридесет и осем годишния Христо не беше много справедливо, но те вече бяха такива – имаха си снаха и чакаха да се роди внук.

 

Разбудена от приказките на дядото с животните, Мария придърпа върху себе си юргана и сви краката си доколкото и позволяваше корема, печката беше изгаснала отдавна и студа проникваше през еднокрилните прозорци почти безпрепятствено. Зад гърба и похъркваше Георги, а бебето я подритваше здраво, явно разбудило се. Мария се намести по-удобно и се унесе в този най-сладък сън сутрин преди ставане.

 

• – Георги, Марийке, айде ставайте мамо, – баба Стойна отвори вратата на собата – време е.
• – Ставаме мамо, – сънено отговори Георги и се измъкна внимателно из под юргана. Боеше се да не удари корема на Мария.

Мария също се размърда, но Георги и каза: – Полежи още малко! Пенка стана ли мамо?- прошепна той през отворената към кащи врата. Кащи, викаха на помещението с огнището, разположено пред двете соби.

• – Сега ще я вдигна, – отговори баба Стойна – Хайде Пенке, – чу се от съседната соба нейния глас.

След половин час, цялото семейство се нареди около синията.

Баба Стойна разчупи топлата пита, сложи в една паница в средата сиренето и наля в две по-големи паници още горещото мляко. Георги и Мария сърбаха от едната паница, а Пенка с майка си и баща си от другата.

• – Днес отиваме да приберем дражака от нивата при Ореха, – обяви баба Стойна.

Тя, като правило определяше дневния ред. Дядо Христо отдавна беше свикнал с нейната ръководна роля и не спореше.

• – Ти, Марийке ще останеш да сготвиш за обяд, а ние ще изрежем царевичака и ще го подредим за зимата. Ще изкараме и кравите – да попасат. Ще ги завържем с дългите въжета. Ристо, да вземеш коловете и въжетата! – продължи да разпорежда баба Стойна.
• – Майко, – обади се Марийка, – може ли да се разменим с Пенка. Иска ми се да се поразходя на чист въздух. Ще е полезно за бебето.

Аргумента с бебето надделя веднага:

• – Добре, ама много да внимаваш,- приключи баба Стойна.

Тръгнаха всички, без Пенка и овцете, който наяли се, бяха налягали в двора.

Нивата беше на стотина метра от къщата. През нощта явно е било доста студено, локвичките вода бяха замръзнали и покрити с дебели корички лед. Дядо Христо и баба Стойна започнаха да режат със сърповете стръковете царевица, а Георги и Мария ги събираха на снопове, завързваха и подреждаха на колиби. Така щяха да се съхраняват през зимата. Беше мрачно и неуютно. На освободените площи завързаха кравите и те си намираха тук там свежа трева. Тази година още не беше валял сняг.

Изведнъж като по чудо, някъде горе високо в небето сигурно подухна вятър, разгони облаците и над долината изгря слънце. Стана малко по-топло и у всички се повиши настроението. Мария се изправи и се хвана за корема.

• – Какво Марийке, заболя ли те, – баба Стойна разтревожено се приближи до снахата.
• – Не, майко, не ме боли. Рита, сигурно иска да излиза вече, – засмя се Мария.

Може би от изгрялото слънце, а и от мирната картина, на нея и стана хубаво и тя запя. Тихо, само за себе си, но дядо Христо се спря, погледна я и рече:

• – Седни Марийке и ни попей,- той стъкми набързо нещо като ложе от царевичните стръкове.

Мария обичаше да пее. Затова не чака втора покана. Седна с труд на импровизирания стол и запя:

• Кавал свири на поляна,
• На поляна край горица,
• Млада хубава Стояна
• Търчи с менци за водица ..

Красивия и глас се понесе над смълчаните есенни долчини. Всички се изправиха и заслушаха:

• – Пей дъще, пей, дано детето което ще родиш да бъде по щастливо от нас! – дядо Христо преглътна мъчително и се наведе със сърпа.

До обяд свършиха работа и си тръгнаха за в къщи. Слънцето грееше като че не беше късна есен. След като се наобядваха, Георги и дядо Христо започнаха да пълнят чували с жито. Заедно със съседите тази нощ щяха да тръгнат с волска кола, натоварена с житото, за Ботевград на воденица. Ботевград беше на 18 километра от Преславица и за да успеят да са първи рано сутринта трябваше да тръгнат вечерта към 11-12 часа.

Слънцето неусетно се скри зад Градището и много бързо застудя. След вечеря, Мария се прибра в затоплената и уютна спалня. Запали газената лампа и се захвана за жилетката, която плетеше за бебето.

Георги прилегна да поспи преди пътуването. Към 10 часа баба Стойна надникна:

• – Хайде Гоце, ставай – тръгвате!

Георги стана, облече се мълчаливо, хвърли един поглед и излезе. Мария се събуди от клопването на вратата, но и от рязка болка, която я прониза:

• – Майко, майко, – извика тя – май ще раждам.

Баба Стойна влезе разтревожено, разпита я набързо. Тя беше родила две деца, а и наскоро комшийката Цона роди момиче, така че симптомите и бяха ясни. Днес щеше да се роди дете. Тя се прекръсти набързо и се показа на прозореца. Колата със воденичарите се отдалечаваше вече към моста.

• – Ристо-о, да се върне Георги, Мара ще ражда!

Георги дотърча уплашено. Нахълта в спалнята. Мария го погледна не по-малко уплашена. В следващия момент се сгърчи от нов спазъм.

• – Георги, къде се запиля. Идвай тук! Взимай фенера и бягай да доведеш кака Йона от Сирашките ливади. Знаеш къде живее. Бягай сине! Кажи и че Марийка е започнала да ражда.

Георги не чака повече, взе фенера и побягна. Сирашките ливади беше махала, която беше разположена поне на пет километра, ако се тръгне по шосето. Напряко, по пътеки, които той знаеше беше на не повече от два километра.

Баба Стойна сложи котела с вода да се сгрее на огнището, събуди Пенка, нареди и да поддържа огъня и влезе при снахата. Хвана я за ръката и и заговори. Тихо и ласкаво:

• – Не бой се Марийке, такава е нашата женска съдба. Ще те боли, но ще си родиш момченце. То ще порасне, ще те радва, ще те гледа като остарееш.

Болката за момент утихна и Мария я погледна:

• – А, ако е момиче майко,- каза тихо.
• – Момче ще е, знам аз – Христо. Така ще се казва. На дядо си.

Нова болка преряза Мария и тя извика. Баба Стойна излезе, стъкми огъня и се върна.

• – Къде се бавят, дали я е намерил?
• – Далече е майко, пък и тя е стара жена не може да тича, – каза Мария и отново простена.

Георги и баба Йона дойдоха след около два часа, когато водите на Мария вече започнаха да изтичат. Изгониха Георги, който седна на столчето до огнището, където тихо седеше Пенка,  а след малко започна раждането. Мария викаше, баба Йона даваше наставления и изведнъж бебето проплака. Беше три часа сутринта на 16 ноември. Баба Стойна се показа на вратата и погледна вцепенилия се Георги:

• – Момче ти се роди сине. Здраво и хубаво!
• – Може ли да го видя, – плахо попита той?
• – Почакай, ще го изкъпе баба ти Йона и повие, тогава ще го видиш.
• – Стойне, Стойне, да влезе момчето, – повика ги баба Йона.

Георги влезе плахо, на пръсти. Погледна Мария, уморена със мокри, сплъстени коси, тя беше прегърнала повитото вече бебе. Той видя само една малка главица и смръщено личице. Не му се стори много красиво, но Мария го погледна и каза:

• – Хубав е нали, нашия син?- тя се засмя щастливо.
• – Много е хубав, – каза Георги. Вече не се съмняваше. Очите му изведнъж се насълзиха и той преглътна за да скрие вълнението си.
• – Хайде Георги,- баба Стойна влезе, – тръгвай сине! Догони колата! Трябва да помагаш на баща си. Кажи му, че има внук – Христо.

Баба Стойна не ги попита, нито него, нито Мария как да се казва детето. Името му щеше да е Христо, по стар неписан закон. Дядо му Христо, беше кръстен на дядо си, той пак Христо на неговия дядо.

Георги погледна още един път Мария и бебето и тръгна. Беше вече към четири сутринта. Още тъмно, но той знаеше пътя. Бяха изминали към четири часа от тръгването на колата с житото. За това време би трябвало да са стигнали и подминали Новачене. Георги побягна по шосето. Като стигна до “Пожарака” и погледна надолу му се стори, че вижда светлина от фенер към “Шарения мост”. “Не са те”, си помисли, но реши да върви напряко, така щеше да съкрати поне два километра. Пътека едва се виждаше, но луната светеше и въпреки, че за момент му стана страшно той навлезе в гората и се заспуска по стръмния скат. Скоро излезе на шосето при “шарения мост” и тръгна вече по-спокойно. При “келявото кладенче” настигна волска кола, но както и предположи не беше тяхната.

• – Къде бягаш момче по ранина?, – попита го единия от двата мъже, които вървяха пред колата.
• – Да догоня татко, на воденица сме тръгнали в Ботевград. Аз се забавих, роди ми се син преди час!
• – Браво момче, да ти е живо и здраво! Бягай, догони го! Зарадвай го, внук е това, името му ще поднови.

Георги намали хода и вече по-спокоен вървеше бързо, но не тичаше. Догони колата малка преди Скравена. Вече беше разсъмнало. На небето нямаше нито едно облаче, слънцето огряваше върховете наоколо. Беше хубав ден.

• – Татко, – извика като наближи, – син, син се роди. Христо.
• – Сине, – дядо Христо го прегърна, – да ни е жив и здрав! Да порасне здрав и умен, да стане голям човек.
• – Тодоре, Ордане, да спрем за малко! Тук имам шише ракия!

В това време баба Стойна замеси питка, повика комшийките и без да им дава да влизат при родилката направиха Богородник.

Без да губи време, след като нахрани Мария, която вече пробваше да нахрани бебето, остави Пенка при нея и побягна към селото, да запише в кметството новороденото:

Христо Георгиев Христов, дата на раждане 16 ноември 1949 година от майка Мария Петкова Цанова и баща Георги Христов Цанов.